За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Уличката е малка, къщичките са ниски и подредени — като в детска градина. Любезни и усмихнати японци се срещат и се покланят един другиму. На нас никой не ни обръща внимание… Между другото, това последното мое изречение, колкото е вярно, толкова и не е. И това го забелязвам за пръв път тука, на тази бензиностанция. Докато оценявам какво представлява една малка квартална японска бензиностанцийка и се възхищавам, че колкото е малка, толкова всичко й е наред — не забелязвам нищо особено. Оглеждам се в стъклените будки, в които са подредени най-важните резервни части, които могат да потрябват на шофьора. Гледам японката, изправена до малката закусвалня за сандвичи. Киросава донася от автомата две кутии кафе и сладолед. Водя разговор с една продавачка на мандарини и я снимам, а тя, без да се сърди като индийците, и без да иска пари за снимката, повече с поглед, отколкото с глас, ме пита дали не се интересувам от мандарините. Нищо друго не се случва. Хората си вършат работата, всеки на мястото си. Като тръгнахме обаче, внезапно се извърнах. Поиска ми се да снимам тази малка бензиностанция, пълна с много живот. Японците — и тези, които виждах вече, и тези, които досега не бях видял, бързо бяха изкочили от местата си, за да могат в гръб добре да ни огледат с поглед, който не бих казал, че е само любопитен. Тъй и не можах да разбера нито този ден, нито после, никога не можах да разбера — мразеха ли японците белия човек, странен ли им беше или… Те така гледаха…
В метрото направих опит. Стоях в средата на един вагон. Оглеждах и аз как изглеждат японците в метро. Един четеше вестник, друг — книга, трети смирено и кротко разглеждаше върховете на обувките си… Всеки си гледаше нанякъде, но никой — към мене. Те не се и интересуваха от моя милост и упорито не искаха да забележат единствения бял в цялото метро. Мо̀ре, ние да видим един японец в наш трамвай! Няма да го оглеждаш ли?… Чак долните му гащички с очи ще съблечем… Мръднах встрани, и в отраженията на стъклото, вече обърнат навън, пак заоглеждах съсредоточените в своите японски работи и грижи пътници. О, това изведнъж бяха станали други хора — ония кротки и смирени читатели на вестници и книги сякаш за секунда бяха слезли и на тяхното място бяха дошли други. Тия, другите, не гледаха върховете на обувките си, не се интересуваха от това защо Дзенко Сузуки си е подал оставката. Тия всичките гледаха мене.
И какъв беше този поглед? Пак нямам отговор. Защо се правеха, че не ме забелязват, а всъщност ме наблюдаваха с периферното си зрение, с тила си са ме наблюдавали. И щом само се извърнах, те като подаден знак ме пронизаха с погледите си… Извърнах се рязко пак навътре в купето. В секунда погледите на всички се върнаха пак там, където бяха преди малко — във вестниците, в книгите, в обувките…
Кой може наистина да каже какво се крие в погледа на един японец? Може ли да го каже и сам японецът? Той познава ли се, интересува ли се, изследва ли той своята народопсихология? Дотолкова, доколкото ми се простряха взиманията-даванията с Япония, отговор на този въпрос не получих. На тая тема дълго говорих с проф. Хага една вечер. Дали неговият лош или моят още по-лош английски бяха причината да не разбера истината? Или той сам не я знаеше? Или ми я съобщаваше така, че да не мога да я разбера? Имат ли наистина японците изследвания върху особеностите на своята народопсихология? Пишат ли върху нея книги, публикуват ли ги? Или и това, което знаят и дирят в себе си, е едно от тайните на токийската полиция и представляват суперсекретна държавна тайна? Аз поне мисля, че е така… Разгаданият японец, изясненият японец вече не е японец…
Пътуваме. Наоколо се появяват изрядно подредени плантации от мандарини. Ред къщи, ред градини. Колата съска, денят е делничен — движението голямо. Океанът се е успокоил в ниското — няма вълни, няма прибои. Усетил е и той, че тия хора тук и него могат да го приберат в „елките“ си и кротко и послушно е застинал в очакване на съдбата си. Никак не му е лоша съдбата на този океан. Той е един от най-разглезените измежду всички морета и океани по света. Той е мистър Океан…
Киросава дава ляв мигач, ние и без това си караме вляво, и тихо, и кротко спираме в нещо като крайбрежен къмпинг. Казвам „нещо“, защото вярното е само, че е крайбрежен. Вярно е също, че тук наистина е имало някога къмпинг, но сега вече няма. Киросава гледа и търка очите си. Киросава нищо не издава, нищо не говори, но с Киросава нещо става…